“…В центъра на гората, в сърцето на леса, което никога нямаше да бъде обуздано, опитомено, култивирано, анализирано, класифицирано, докоснато от добронамерената унищожителност на която и да е цивилизация, в самата душа на дърветата имаше празно място. Място без храсти, клони и дървета, където всички звуци секваха и господстваше само безпределната тишина на отсъстващото време. Там времето беше persona non grata и нищото беше властелин с неизчерпаема власт, осезаема с изключителна яснота само за едно-единствено същество. Не е правилно да се каже живо, защото малката Ида беше жива, но по един нетипичен начин. Би могла да бъде категоризирана като зомби, но би било клише, пък и не би изчерпвало богатството на нейната жива не-живост. Малката присъстваше в голямата страшна гора с помощта на Хръм по собствена воля на 6-те си години, изпълнени с тиха ненавист към заобикалящия я свят. Довело я бе и непреодолимо желание ако не да избяга от него, то поне да има възможност за кратко спасение. Беше високо интелигентна и знаеше, че бягството е невъзможно. Действителността винаги щеше яростно да я връща назад като някакво нежелано бънджи. Твърде кратък скок в друг живот. Безсмислено разтягане в пространството и времето.

Не-детето Ида беше лишено от илюзии, но пък надарено със силата да стои на едно място в очакване. Притежаваше спокойствието на питон. Сърцето й беше пълно с любов, о, да! Несъмнено гореше от любов, но има любови, които не са предназначени за ежедневно ползване. Те биха довели до драстични експлозии, кататонични припадъци, отклонения във времето, които не са по силите на едно обикновено човешко същество. Разбира се, Ида беше много повече от това. Ако човек можеше да прави секс със стомана, тя щеше да е детето родено от тази любов. Но сърцето й…Сърцето й – уви – беше човешко. И то търсеше изход и обич като озверял от глад малък хищник. Логиката на нещата подсказваше неочаквани и болезнени обрати, но несъмнено в правилната посока. А тя беше в центъра на една гора, чиито дървета бяха с неясен, може би неорганичен произход. Шумът на листата беше примесен с тихо потракване от метал на разлюляните клони. Това беше МЯСТОТО…”

Откъс от книгата на Милена Фучеджиева “Кефер, цветовете на малката Ида”